Ударът на Бога

Фокусирането върху сетивния живот води до прилагане на духовна дисциплина

Джон Райт ФОЛЕТ

В Словото Си Бог е разкрит като Бог на любовта и затова мисълта как Неговата ръка стоварва удар върху някое от децата Му може да изглежда странна, дори груба. Несъмнено за много хора подобна мисъл е неприятна. Ето защо се надявам представеното в това послание тълкуване да помогне да се проясни разбирането, а за вярата да дойде вдъхновение да се довери на един премъдър и нежен Баща.

Със сигурност първата асоциация, свързана с израза “ударът на Бога”, ни връща към Голгота. Грубият кръст се издига пред очите ни и отново историята за Божия съд над греха пробягва през умовете ни. Защото центърът на първото и най важно тълкуване на тези думи е тук. Бог е свят - Той мрази греха. По никакъв начин не може да го подмине добродушно или да направи и най-малкия компромис. Светостта и омразата към греха, както всеки друг атрибут, са живи и активни и трябва да се изявят. Неговият свят гняв към греха трябва да нанесе удар. Ето защо, за да спаси човечеството и да ни заведе при Бога, Христос не само понесе нашите грехове, но сам стана грях - да можем ние да влезем в спасение. Той стана жертвата, върху която божественият гняв, съдът на Бога, нанесе удар. Това е историята на кръста.

Но аспекта, в който ще разгледаме тази тема не е свързан с въпроса за греха и грешника, а касае светиите и особено онези, които търсят по-дълбоко общение и уподобяване на Христос. “Поразен от Бога” бяха странните думи на Духа, отекващи в сърцето ми отново и отново, докато размишлявах върху тази тема във връзка  със светиите.

Чудото в областта на сетивата

В естествено отношение всички сме виждали нещастни хора – глухи, неми, слепи. Физическата липса на слух и зрение наистина е нещастие. Но слава на Бога, и днес сме свидетели на чудотворното действие на изцелителната Му сила. Мнозина, които никога преди не са виждали, чували или говорили, биват изцелявани и в отговор на молитва и вяра възвръщат функцията на всичките си сетива. Подобни случаи са истински чудеса и прекрасни  свидетелства.

Нека за момент размислим за нашата духовна природа и за едно от многото чудеса, които Бог извършва за нас в тази област на душата и духа. Знаете ли, че най-великите Божии чудеса не винаги са свързани с физическия живот? Чудеса като изцеление на глухи, неми, слепи и други велики дела привличат естествения човек и предизвикват необичайно внимание, защото са във физическата област. Естественият човек желае да чува, да вижда и да усеща. Следователно, за него зрелищните неща са изключително обаятелни. Възбуждат интереса му към чудеса и той изпада в удивление; пораждат в него наслада и радост от странните и необичайни действия на Святия Дух. Това положение е често срещано не само днес, когато Господ излива Духа Си чрез извършването на чудеса и знамения, но същият ефект бе на лице и в дните на Христос. Понеже хората се фокусираха върху видимото, търсеха удовлетворение и удоволствие за сетивния си живот чрез чудесата и се радваха на силата и действието им, Господ трябваше да ги смъмри и да отправи към тях коригиращо слово.

На следващия ден, след чудото с нахранването на петте хиляди, тълпата продължи да следва Господа. Какъв беше мотивът? Дали силен глад за Бога и жажда за живот? Дали сърцата им изнемощяваха и копнееха за небесния хляб? Ни най-малко. Христос разпозна по мислите им и, знаейки човешкото желание към задоволяване на физическите нужди, ги смъмри.

“В отговор Исус им рече: Истина, истина ви казвам, търсите Ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте хлябовете и се наситихте. Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот” (Йоан 6:26,27).

Нека сме наясно. Фактът, че хилядите си проправяха път до мястото на чудесата, не означава, че те бяха гладни за Бога. Де да беше така! Когато едно чудо не успее да заведе човек отвъд задоволяването на естествения глад и физическото облекло до среща с Хляба на живота, то не е изпълнило предназначението си.

Христос виждаше слабостта на плътта и удивлението й пред чудесата в естествения свят. Затова извършваше необичайни и славни чудеса и освобождения. Но Той желаеше да накара хората да погледнат по-нагоре, да ги въведе в друга област, където да станат свидетели и да се радват на чудеса с морална и духовна стойност. Затова изрече следните думи в Лука 10:19,20:

“Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди. Обаче недейте се радва, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.”

Фактът, че на седемдесетте бе дадена власт да побеждават всяка болест и немощ, бе наистина нещо прекрасно, божествено! Но победата над природата на греха и моралното състояние на човека е много по-трайна. Дори болните, които Христос изцеляваше, в крайна сметка умираха. Чудото във физическата или естествената област е временно, един ден се обезсмисля. Но не е така в областта на Духа. Чудото, ставащо всеки път, когато една душа се новороди или когато Бог, чрез духа Си, триумфира над старото творение и води уповаващото сърце до по-пълно разбиране на божествения живот, е трайно и има стойност за бъдещия свят. Да се радвам за факта, че Бог е докоснал физическото ми тяло и е извършил чудо (което е точно така), е едно, но да знам, че името ми е написано в Книгата на живота на Агнето и че съм новороден от Бога, е нещо по-велико.

Защо е толкова трудно да осъзнаем тази истина и да навлезем в

духовните измерения на въпроса с чудесата

тъй както Исус иска от нас? Не е ли поради факта, че (макар и като християни) ние твърде много разчитаме на сетивата? Бог ни е дал тяло, в което обитаваме или живеем. Дадени са ни пет сетива, действащи като информатори за заобикалящия ни свят. Виждаме, чуваме, миришем, вкусваме и по този начин естественият човек подрежда физическия си живот и определя своите стъпки. Несьмнено сетивата са били предвидени в първоначалния план на Бога да действат като наши слуги или помощници. Но след грехопадението физическото е надделяло и днес вече като правило човекът е затворник на своя сетивен живот. Това е препятствието, което идва от нашите прадеди – така нареченото “старо създание”. То се ръководи чрез виждане, тоест чрез информация от сетивата.

Духовният живот е свръхестествен, превъзхожда земния. Сега като християни сме въведени в нова област, Духът ни издига в друго ниво, където вярата е ръководещият закон или сила. Чрез работата на Духа в нашия живот днес, ние сме изведени от робството и контрола на стария живот, физически и естествен, и се нагаждаме спрямо Бога, за да можем наистина да живеем, да се движим и да съществуваме в Него. Или, както казва Словото, да сме седнали с Христос в небесни места.

Това не означава да станем фанатици и да пренебрегваме тялото, което Бог ни е дал; чрез неразумни правила и крайни и глупави действия да се опитваме да избягаме от естествения живот с всичките му дейности. Трябва да разберем, че тялото не е единственото средство за изразяване в живота. Дори Христос прие човешки образ. Нека да оставим тялото да ни служи като квартира, докато нашите души са в обучение и духовният ни живот съзрява за бъдещия век. Трябва да зачитаме тялото с неговите нужди и да се стараем да прославяме Бога чрез него. “Защото сме били с цена купени; затова прославете Бога с телата си (и с душите си, които са Божии)” (1 Кор. 6:20). Но ако позволим на естествените закони и на физическия живот да доминират, това е убийствено за духовния живот.

Мислите ли, че е малка работа Бог да може да вземе един човек, роден на земята, подвластен на нейните закони и на системата на старото творение, и чрез чудното действие на Духа да го трансформира, да го въведе в духовен живот, за да може този човек да общува с Бога? Това наистина е чудо!

За да постигне това с нас, християните, търсещи по дълбок живот, Бог трябва все повече и повече да ни извежда от робството на естественото. Вече трябва да ходим чрез вяра. Затова Той нанася удар, така да се каже, по сетивния живот. Когато се предаваме на Духа и ходим чрез вяра, Бог ни освобождава повече и повече от контрола на сетивата. Явно Му доставя удоволствие да гледа как кръстът триумфира във всяка област от старото творение.

В началото, в Едем, сатана отправи своето изкушение към Ева чрез сетивния живот. Разбира се, не буквалното изяждане на забранения плод предизвика грехопадението. Ева се съгласи със своята воля и в мига на това съгласие стана предаването на нейната душа и сатана възтържествува. Буквалното изяждане на забранения плод беше чисто и просто външна проява на вътрешен акт на морално и духовно падение. Всичко стана чрез сетивния живот - тя видя, чу и вкуси.

Победата на кръста се състои в триумф над сетивния живот, за да не се влияем от неговата информация - приятна или заплашваща. Ако искаме да ходим в новото творение и да поддържаме правилно развиващ се духовен живот, ние трябва да бъдем слепи към видимите неща, глухи за земните гласове и неми за изричането на осъдителни думи. Ето защо Бог иска да ни направи глухи, неми и слепи, така да се каже. Липсите и ограниченията ще бъдат компенсирани в новия живот, стига Божиите хора да се оставят на удара на Бога и да изстрадат разпъването на стария живот!

Като размишлявах върху тази тема, Духът ми напомни за образа на Господ като съвършен слуга. Да Го видим в този му облик е съвсем подходящо в настоящото поучение. Исая 42:19,20 казва: “Кой е сляп, ако не служителят Ми или глух като посланика, когото изпращам? Кой е сляп като предания Богу и сляп като служителя Господен? Ти гледаш много неща, но не наблюдаваш; ушите му са отворени, но той не чува.”

Тук Господ ни е представен в много необичайна светлина.

Усъвършенстването на слугата

се дължи на факта, че той е понесъл удара на Бога и вече не вижда и не чува нещата от човешка гледна точка. Господ Исус никога не би водил живот на победа и вяра макар и изпълнен с неописуем натиск, болка разочарование, товари и трагедии, ако не беше сляп за това, което е видимо за естественото око. Няма да ни стигне времето да споменаваме различните случаи в Неговия живот, когато Той виждаше много неща, но не се взираше в тях. Представете си Го в пустинята в часовете на стрес и изкушение, когато врагът Му показва „всички царства на света и тяхната слава”.

Но точно там бе победата! Христос беше сляп за повика на плътта. С очите на посвещението, отдаването и вярата Той гледаше отвъд, отвъд, ОТВЪД - там, където погледът му се изпълваше със славата на царството, което трябваше да се спечели чрез страдание, болка и смърт. Той видя крайната цел на земния Си живот - славна в сиянието на вечната светлина. Беше сляп за ценностите на света около Себе Си, за да може да вижда отвъд времето в небесни места, постоянно да съзерцава вечните стойности.

Ще спомена още един случай, за който съм сигурен, че Той остана сляп за видимите неща. Това бе в часа на раздяла с малката група ученици и последователи. Исус бе завършил делото Си и отдал Своя живот. Сега единственият инструмент за извършване на грандиозното дело за евангелизиране на света бе една малка група от безпомощни, необразовани и изнемощели ученици. Нямаше никой с положение в политическия свят, никой социално издигнат, за да придаде престиж и влиятелност, или пък богат и материално надежден. По скоро групичката се състоеше от хора онеправдани, презрени, отхвърлени и станали обект на присмех; вече показващи белези на провал и малодушие.

Но отново победата е налице! Сляп за всякакви материални надежди или възможности, Христос издига поглед нагоре. Наистина сляп, но всемогъщ в проницателността и преценката Си за бъдещето. Той можеше да ги остави с вяра, защото видя Бог в силата на Святия дух да идва с небесен живот и свръхестествена мощ към Неговите ученици и да ги завладява. Вече не ги виждаше като слаби същества от плът, но преобразени чрез благодатта и силата на Бога. Те носеха факела на небесната светлина. Христос ги видя разпръснати и преследвани, но като горящи пламъци, достигащи чрез своя огън далеч във вековете. Господ видя земните царства да се издигат, да падат и да загиват, но светлината и огъня, които Той бе донесъл, продължаваха да горят, да сияят и да триумфират в неизказана слава. Сляп наистина, но пронизващ мрака на вековете!

Христос, истинският и верен слуга, беше глух. Няма да ни стигне времето да споменем случаите, когато, със запушени за земните гласове уши, Той се движеше в ненадмината благодат и победа. Макар да чуваше стона на творението, насмешките на сатана и нашепванията на плътта, Христос живееше в съвършена и абсолютна победа. Дори когато гласът звучеше нежно и загрижено - както стана с Петър при опита му да спести на Господ предстоящото страдание и унижение, Исус беше глух. “Бог да ти се смили, Господи; това никак няма да стане с тебе.” Ушите му бяха глухи за предложенията, които биха спрели по-нататъшното му движение. Кръстът бе целта на Неговото земно пребиваване и никакъв глас не можеше да Го отклони от стъпките, водещи към Божията воля. Нямаше значение дали гласът ревеше и заплашваше гневно, за да Го смути, защото Той беше глух. Да, глух, но дотолкова бе на една вълна с Бога, че душата Му долавяше небесните хармонии и най- незначителните думи или желания на Неговия Отец.

Господ говореше думи на вечен живот, но на моменти беше ням. Той триумфира напълно в сферата на сетивния живот. Колко много пъти, когато по човешки би могъл да накара потисника да млъкне или да се реваншира по най-различни начини, Христос се въздържаше от говорене! Не веднъж Той понасяше противостоене от грешници, чуваше забележките на присмивачите и подмятанията на врага и все пак Словото казва: “Но не отвори устата Си.”

Представете си Го в градината в навечерието на предателството. Групата последователи са потънали в сън и Той е самичък в тихо бдение. Каква необичайна и поразяваща картина създава фигурата Му в дълбоките сенки на маслиновите дървета! Той е изправен сам, притихнал, спокоен и величествен, докато на една крачка от Него е малодушната, вулгарна тълпа, която Го притиска и Го обсипва с подмятания и подигравки. Слабият отблясък от мъждукащия пламък на фенерите осветява един величествен образ, изправен уверено и изпълнен с небесен мир. Тълпата се приближава, но нещо я тласка назад. Убояват се и отстъпват със сведени глави и с притаен дъх.

Той триумфира отново! Чрез думи? Не! Не е време за търсене на възмездие и за красноречива защита! Той мълчи. Онемял! Това е най-силният укор. Ефектът е толкова зашеметяващ, че се налага Той да ги попита с каква цел са дошли. И пак мълчанието Му е с достатъчно дълбок смисъл, че да триумфира над плътта и ада. Това е една опростена и бегла картина на слугата - глух, ням и сляп, така да се каже, за да може да възтържествува над естественото и да направи победата възможна за всички тия, които позволяват подобен удар да ги отдели и въведе в живот в Духа.

Много хора се чудят защо преобразяването, отделянето и израстването понякога причиняват такава болка и страдания. Моето обяснение може да не допадне на някои от вас, но нямам какво друго да ви предложа. Там където съществува живот, има и движение - било то грандиозно или деликатно и простичко. Животът търси начин за изява и се противи на смъртта - това е напълно естествено. Когато Божият удар се стовари върху нас и Той иска да ослепи очите ни, за да ходим чрез вяра, ние му се противим. Естественият човек иска знамение, видение, чудо и отделянето му от тях му причинява болка.

Гласът на плътския човек не казва ли: “Нека да видя и ще повярвам”? Новото творение заявява: “Вярвам и затова виждам.” Бог се протяга и слага пръсти в ушите ни, да не би да чуем звуци, които да отвлекат вниманието ни и да разклатят нашата вяра. Но твърде често ние се страхуваме и плачем отново да чуваме. Тогава Той слага пръст на устните ни (проверката на Духа - така го наричам аз) и отново изпадаме в паника. Имаме голямото желание да кажем това или да обясним онова. Говорим! Говорим! Говорим! Не знам да има по-пагубно влияние за духовния ни живот от това. Прекалената ни бъбривост пречи на нашето духовно добруване. Изумявал съм се от липсата на вяра у хора, които считаме за духовни, святи, кръстени и кандидати за небето. Ето какво имам предвид под липса на вяра. До голяма степен тези хора все още разчитат на някакъв белег или раздвижване в сетивния живот, за да бъде вярата им в Бога стимулирана. Също съм изумен да видя по какъв чуден начин Бог им праща разочарование в това тяхно търсене.

Училището на Духа

Отново и отново чуваме свидетелства от мисионерското поле, как Бог работи по чудотворен начин с невежите езичници. Дори в нашата страна стотици хора (много пъти грешници и непросветени) са изцелявани и освобождавани. Безброй много пъти на същата тази служба друг Божи светия, който е търсил изцеление или освобождение години наред и несъмнено е благочестив и изпълнителен, не е докоснат видимо от Бога. Същевременно грешникът, който не знае нищо за по дълбоките неща, влиза и незабавно получава.

Бих изтъкнал само една причина за това: грешникът е на едно ниво - плътско и физическо - и Бог се снижава до него, защото няма друг подход. Господ вижда простичката му вяра и е възможно да извърши дори и чудо. Божието дете, търсещо докосване е на друго ниво. Такъв човек е спасен и е въведен в сферата на Духа. Сега Бог търси в него нещо много повече от вяра за изцеление. Изцелението не е най-великото преживяване в живота на християнина. Бог може да иска да приложи малко духовна дисциплина (нещо напълно непознато за грешника). Не желае да се сниши до сетивното ниво и да работи със Своето дете като с грешника. Ето защо не му дава удовлетворението (чрез чувства), което може да е изпитвало преди. Бог желае светията да вярва само в Неговото Слово и да изпитва вярата си в моментите, когато нищо не се случва. Затова може да нанесе удар по сетивния живот на Своето дете и да го доведе до истински триумф чрез вяра единствено в Словото, когато всичко в естествената област противоречи на изповедта на вяра. Грешникът може да се нуждае от белег, който да го убеди и да му помогне. Но мисля, че като християни ние трябва да се хванем за чистото Слово и нека сетивният ни живот да пострада от удара на Бога.

Като постъпва така със светията в привидно забавяне, проверки и изпитания, Бог го вьзрастява в нещата на Духа. Господ иска да ни изведе от нивото на малкото дете, където трябва да получим незабавен отговор на всяка молитва или да видим знамение или чудо, за да ни укрепи. Ако Бог се отнасяше към зрелите синове като към бебета и грешници, със знамения и бързи отговори на молитви - къде щеше да намери място изпитването, твърдостта, зрелостта и победата на нашата вяра?

Приятели, ние сме в училището на Духа. Той действа спрямо нас с безкрайно търпение и грижа, за да ни въведе в живот толкова отдалечен от физическото, колкото Духът стои над естественото. Никой не може да го постигне самичък. Беше нужна силата на Святия Дух, за да доведе Исус до съвършена победа. Слава на Бога, същият Дух обитава днес в нас! В такъв случай няма ли да се предадем, когато усетим ударът на Бог да ослепява очите ни, да запушва ушите ни и да запечатва нашите устни?

Днес Бог извършва мощно чудо със Своите деца. То може да не се състои във физически чудеса и знамения, а да става в областта на духовното и да има съвсем различен характер. Изисква се вяра, и то по-дълбока, за да бъде понесен ударът на Бога, необходим да затвори очите на стария живот и да ни преведе в областта на истинското зрение. Може би пречката в развитието на вашия духовен живот днес, се дължи точно на факта, че виждате твърде много неща, хора, условия, действия, обстоятелства, симптоми и т.н. Ако Бог иска да сложи ръка на вашите очи и да не даде задоволителен отговор на плътското ви „защо”, оставете Го да ви ослепи. Не забравяйте, когато естественото зрение ви остави, идва небесното. Може би чувате твърде много. Умът и сърцето са обезпокоени, защото не успяват да понесат стресиращите слухове. Бог не изисква това от вас. Иска само да сложи пръсти в ушите ни, да не би да се разсеем от разнопосочните шумове. Само по този начин чуваме Божия глас и “шума от Неговите стъпки”.

Може да сте прекалено разговорчиви. Често се натоварваме със задачата да обясним вселената. Излишно усилие. Човешките думи не са подходящи за областта на Духа. Езикът там се говори от устни, онемели преди това. Нека да научим блаженството на мълчанието. Като утихнали, предадени християни, ние можем с радост да установим, че тежестта на Неговата ръка е вече върху нашия живот. Да не даде Господ да не разпознаем целта за това и да се молим: “Отдалечи от мене удара Си; от поражението на ръката Ти изчезвам.” Но вече виждайки целта на подобен удар, няма ли да го оценим и макар през сълзи да кажем: “Добрата ръка на Бог е върху мен”?

Джон Фолет е известен американски проповедник и преподавател. Години наред той е учител в библейското училище Елим, Рочестър, щата Ню Йорк и в южнокалифорнийския библейски колеж. Преподавал е и в университета Пейлъри и Теоложката семинария Дру. По-късно е призван на по-широко поле на дейност, служи на конференции и молитвени събрания по целия свят. Той е автор на няколко книги и е член на Съюза на поетите в Ню Йорк. Умира на 3 октомври 1966 год. на 82-годишна възраст.

Публикуваната проповед препечатваме от книгата “Разчупен хляб”, издадена от ИК “Игъл” – Силистра.