"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Ноември, 2018
Януари, 2011

Молитвата на бръснаря 

 Или какъв вид доказателства потвърждават ефекта от молитвата

 

 К. С. ЛУИС

Една сутрин преди години станах с намерението да си подстрижа косата, като част от подготовката ми за посещение в Лондон, но с първото писмо, което отворих ми се изясни, че няма нужда да ходя до там. Така че реших да отложа и подстригването. Но тогава нещо започна най-необяснимо да гложди ума ми, почти като глас, който казваше „Въпреки всичко се подстрижи. Иди да се подстрижеш.” Накрая вече не издържах и отидох.

По онова време се подстригвах при мой познат християнин, който имаше доста проблеми и на когото брат ми и аз понякога успявахме да помогнем. В момента, в който отворих вратата на салона му, той каза – „О, молех се, ако е възможно да наминеш днес”. И наистина, ако бях закъснял с ден или повече, нямаше да съм му от полза.

Това ме изпълни със страхопочитание и все още ме изпълва. Но разбира се човек не може категорично да докаже някаква причинно-следствена връзка между молитвите на бръснаря и моето посещение при него. Може да е телепатия. Може да е съвпадение.

Стоял съм до леглото на жена, с проядена от рак бедрена кост, както и с множество разсейки на болестта в други кости. Трима души бяха необходими, за да я преместят в леглото. Лекарите предвиждаха няколко месеца живот, сестрите (които често знаят по-добре) - няколко седмици. Един добър човек положи ръце върху нея и се помоли. Година по-късно пациентката ходеше (и то по нанагорнище през неравна гориста местност), а човекът, който направи последните рентгенови снимки каза – „Тези кости са здрави като камък. Това е чудо.”

Но категорично доказателство отново липсва. Медицината, както признават всички истински лекари, не е точна наука. Няма нужда да се позоваваме на свръхестественото, за да обясним несбъдването на прогнозите й. Не е необходимо, освен ако не изберем да е така, да вярваме в някаква причинно-следствена връзка между молитвите и оздравяването.

Тогава възниква въпросът – „Какъв вид доказателства ще потвърдят ефекта от молитвата?” Нещото, за което се молим може и да се случи, но как изобщо бихме могли да знаем, че е нямало да се случи така или иначе? Дори нещото да е безспорно чудо, от това няма да следва, че чудото е станало поради нашите молитви. Отговорът със сигурност е, че никога не може да бъде получено неопровержимо емпирично доказателство като в точните науки.

Някои неща се доказват чрез неизменната повторяемост на опита ни. Законът за гравитацията се основава на факта, че според опита ни всички тела без изключение му се подчиняват. Но дори и всички неща, за които се молят хората, да се случваха (което не е така), това няма да докаже нещото, което християните разбират под ефикасност на молитвата.

Защото молитвата е молба. Същността на молбата, за разлика от принудата, е, че може да бъде или да не бъде изпълнена. И ако едно безгранично мъдро Същество слуша молбите на ограничени и глупави създания, естествено, че понякога ще ги удовлетворява, а друг път ще им отказва. Постоянната „успеваемост” на молитвата изобщо не би доказала християнското учение. Би доказала нещо, което много повече наподобява магия – власт, на определени човешки същества да контролират или насилват хода на събитията.

Без съмнение, в Новия Завет има откъси, които на пръв поглед може да изглеждат като обещание за неизменно изпълнение на молитвите ни. Но определено не това се има предвид. Защото в самата същина на тази история се сблъскваме с ярък пример за обратното. В Гетсимания най-святият сред всички просители се моли три пъти горчивата чаша да го отмине. Тя не Го отминава. От там насетне можем да загърбим идеята, че молитвата ни е дадена като някакъв безотказен трик.

Други неща се доказват не просто чрез опита, а чрез онези изкуствено натъкмени опити, които наричаме експерименти. Възможно ли е да се експериментира и с молитвата? Ще отмина възражението, че никой християнин не би могъл да участва в подобно начинание, защото му е забранено – „Няма да изкушаваш Господа, твоя Бог.” Забранено или не, дали това изобщо е възможно?

Присъствал съм на предложение група хора (колкото повече, толкова по-добре) да се молят възможно най-усърдно в продължение на шест седмици за всички пациенти в болница А, и никой от тях да не се моли за тези в болница Б. След това да се съберат резултатите и да се види дали в болница А има повече излекувани и по-малко починали. И предполагам, експериментът би следвало да се повтори на различни места и по различно време, за да се елиминира влиянието на ирелевантни фактори.

Проблемът е, че не виждам как при такива обстоятелства би се получила една истинска молитва. „Със думи там съм, но със дух съм тук, а Бог не дава слух на празен звук!” - казва кралят в Хамлет. (Уйлям Шекспир: Хамлет, ІІІ Действие, Сцена 3 б.р.)

Просто да изричаш молитви, не означава да се молиш, иначе отбор подходящо обучени папагали би послужил за нашия експеримент също толкова добре, колкото и хората. Не можеш да се молиш за оздравяването на болните, ако крайния резултат, който целиш не е тяхното оздравяване. Но в такъв случай поради какви подбуди ще желаеш възстановяването на всички болни в една болница и на нито един от тях в друга?

Молиш се, не за да да се облекчи страданието, а за да разбереш какво ще се случи. Истинската и фиктивната цел на молитвите ти са в несъответствие. С други думи, каквото и да правят езикът, зъбите и коленете ти, ти не се молиш. Експериментът е неосъществим. Следователно, невъзможно е да получим емпирични доказателства и опровержения. Но този извод ще изглежда по-малко потискащ, ако имаме предвид, че молитвата е молба и я сравним с други видове молби.

Освен към Бога, ние отправяме молби и към себеподобните си: молим да ни подадат солта, молим за увеличение на заплатата, молим приятел да храни котката ни, докато сме на почивка, молим някоя жена да се омъжи за нас. Понякога получаваме това, което сме поискали, понякога - не. Но когато получаваме, не е толкова лесно, както някой би предположил, да се докаже с научна сигурност причинно-следствената връзка между искането и получаването.

Съседът ви може да е хуманен човек, който не би оставил котката ви да умре от глад, дори и да забравите да се уговорите с него за това. Работодателят ви не би бил толкова склонен да удовлетвори искането ви за увеличение, освен ако не е наясно, че можете да получите по-добри пари в конкурентна фирма и е напълно възможно да се опитва да ви задържи като без друго ви вдига заплатата. А що се отнася до дамата, която се съгласява да се омъжи за вас – сигурен ли сте, че тя вече не е била решила да го направи? Вашето предложение може да е било резултатът, а не причината за нейното решение. Такъв важен разговор е можело никога да не се състои, освен ако тя не е счела, че трябва.

И така в известна степен същото съмнение относно причинно-следствената резултатност на молитвите ни към Бога, надвисва и над молитвите ни към хората. Каквото и да получаваме, може би сме щели да получим така или иначе. Но както казах, само в известна степен. Нашите приятели, шефове, съпруги може да ни кажат, че са постъпили така, защото сме ги помолили, а ние може да ги познаваме толкова добре, че да се чувстваме сигурни първо - че вярват в истинността на това, което казват, и второ - че разбират собствените си мотиви достатъчно добре, за да са прави. Но забележете, че когато това се случва, увереността ни не идва от методите на науката. Ние не си правим контролен експеримент като откажем повишението или развалим годежа, след което пак да отправим молбата си при новите изходни условия. Увереността ни е много различна по вид от научното знание. Тя е родена от личната ни връзка с другите, не от това, че знаем неща за тях, а от това, че ги познаваме.

Нашата увереност (ако постигнем такава), че Бог винаги чува и понякога удовлетворява молитвите ни и, че явните отговори на наши молитви не са просто случайни, може да дойде единствено по същия начин. И дума не може да става да броим успехите и провалите и да се опитваме да решим дали успехите са прекалено много, за да бъдат отдадени на случайността.

Тези, които най-добре познават някого, най-добре знаят дали, когато е направил това, за което са помолили, го е направил защото са помолили. Мисля, че тези, които най-добре познават Бога, ще знаят най-добре дали ме е изпратил при бръснаря, защото бръснарят се е молил.

Но до момента нищихме въпроса в съвсем погрешна посока. Самият въпрос „Действа ли молитвата?” като изходно положение, задава неправилен начин на мислене. Тоест, да „действа” сякаш е магия или машина – нещо, което функционира автоматично. Молитвата е или чиста илюзия, или личен контакт между нас, недоразвитите, незавършени личности и съвършено конкретната Личност.

Молитвата в смисъла на молба, на искане на нещо, е малка част от молитвата като цяло; изповедта и покаянието са нейното начало, поклонението е нейното светилище, присъствието, представата и радостта от Бога са нейните хляб и вино. В нея Бог ни се разкрива. Това че отговаря на молитвите е естествена последица, но не непременно най-важната от разкриването Му. За онова, което прави, узнаваме от това кой е Той.

Въпреки това, просителната молитва ни е и разрешена, и заповядана: „Насъщният ни хляб дай ни днес.” И това без съмнение повдига теоретичен проблем. Можем ли да вярваме, че Бог изобщо действително променя действията си в отговор на човешки внушения? Защото безграничната мъдрост няма нужда да й се казва кое е най-добро и безкрайната доброта няма нужда от подтик да го направи. А пък и Бог изобщо не се нуждае от никое от тези неща, които правят одушевените или неодушевени ограничени творения. Би могъл, ако реши, да поддържа телата ни по чудо без храна, или да ни дава храна без помощта на фермерите, хлебарите и месарите, или пък
– знание без помощта на учените; или да обърне към вярата езичниците без помощта на мисионерите.
Вместо това Той позволява на почвите, времето и животните, на мускулите, умовете и волята на хората да си сътрудничат в изпълнението на Неговата воля.

„Бог”, казва Паскал, „създаде молитвата, за да даде на създанията си достойнството на причинността.” Но не само чрез молитвата, а чрез всяко наше действие, Той ни дава това достойнство.

Наистина, не е нито повече, нито по-малко странно, че моите молитви ще повлияят хода на събитията повече, отколкото другите ми действия. Те не са посъветвали Бога, нито са променили намеренията Му, т.е. главната Му цел. Но тази цел ще бъде изпълнена по различни начини, съобразно действията (включително и молитвите) на Неговите създания. Защото изглежда самият Той не върши нищо, което би могъл да делегира на своите създания. Той ни заповядва да правим бавно и непохватно нещата, които Той може да направи перфектно и за един миг. Той ни позволява да се провалим или да пренебрегнем това, което би искал да направим. Може би не осъзнаваме напълно проблема на, така да го наречем, даването на право на ограничената свободна воля да съществува заедно с Всемогъществото. Изглежда това във всеки един момент включва нещо почти подобно на божествено абдикиране. Ние не сме просто получатели или зрители. Ние сме или привилегировани да се включим в играта, или принудени да съдействаме в работата, „тризъбците си малки да размахваме”.

Дали този невероятен процес е просто Сътворението, продължаващо пред очите ни? По този начин (и това не е за пренебрегване) Бог твори нещо – при това твори богове – от нищото. Поне така ми изглежда на мен. Но това, което предложих, може в най-добрият случай да бъде мисловен модел или символ.

Всичко, което казваме по такива въпроси може да е най-много аналогия или притча. Реалността без съмнение е недостъпна за нашите способности. Но на всяка цена можем да се стараем да избягваме неудачните аналогии и притчи. Молитвата не е машина. Тя не е магия. Тя не е съвет, даван на Бога. Всички ограничени причини действат единствено в несекващото действие на самия Бог, затова и действието ни в молитва не трябва да се разглежда като отделно от него – не повече, отколкото всичките ни други дейности.

Още по-зле би било да мислим за тези, които получават това, за което се молят, като за някакви придворни любимци, хора, които имат влияние пред трона. Достатъчен отговор на това е неудовлетворената молитва на Христос в Гетсимания. А и не бих посмял да пропусна тежките думи, които веднъж чух от един опитен християнин: „Виждал съм много изненадващи отговори на молитви и съм приемал за чудо не един от тях. Но те обикновено идват в началото - преди обръщането във вярата или скоро след него. С напредването на християнския живот, те стават по-редки. Отказите пък, не само че зачестяват, а и стават по-ясни, и по-категорични.”

Дали в такъв случай Бог просто изоставя тези, които Му служат най-добре? Всъщност Този, Който Му е послужил най-добре от всички, казва малко преди да умре в мъки „Защо си ме изоставил?” Когато Бог става човек, този Човек в своята най-голяма нужда получава най-малко утеха, сравнено с всички останали. Тук има тайна, която дори да имам силата, може да нямам куража да изследвам. Междувременно, за малките хора като вас и мен, когато молитвите ни се изпълняват, отвъд всякаква надежда и вероятност, е по-добре да не си правим прибързани заключения в наша полза. Ако бяхме по-силни, можеше да получаваме далеч не толкова нежно отношение. Ако бяхме по-смели, можеше да ни пращат с много по-малко помощ да защитаваме далеч по-отчаяни позиции във великата битка.

 

 

 

 

К. С. Луис (29 ноември 1898 - 22 ноември 1963) е професор по средновековна и ренесансова английска литература в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. Освен със своите изследвания на английската литература през средновековието, е известен и като теолог — с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човек, който е загубил вяра в детството и се върнал към нея вече в зряла възраст. Най-голяма популярност придобива с детската си поредица от седем книги "Хрониките на Нарния".

Превод: Цвета ПЕЙЧИНОВА