Pождество
 

Бог се ражда само в онези сърца, които озъзнават нуждата от Спасител
 

Живко РАЙНОВ
 Отново е Рождество. Сякаш стреснат от невидима команда, светът се пробужда от делничния си унес, за да се втурне стремглаво в еуфорията на приближаващия празник. Обичайният ход на живота рязко сменя посоката си. Като в гигантски театър, овехтелите, посивели и никому ненужни декори слизат безславно от сцената, за да отстъпят място на новия мизансцен. Картината, драматично променена, заискрява от цветове и великолепие. В нея зажаднялото око забелязва неща, които са присъствали до сега само във въображението му. Някаква чудна метаморфоза е настъпила с хората. Намръщените до вчера лица днес са празнично усмихнати. От всякъде ехтят песни, чуват се искрени благопожелания, правят се трогателни подаръци. А сърцето, препълнено от многобройните необичайни преживявания, се топи в сладостна нега и копнеж.

Едновременно наблюдател и участник, човек се оставя покорно на завладялата го омая, за да се влее в общия поток на набиращото скорост тържество. Едно особено чувство на очакване и надежда като нежен полъх задвижва в съкровена мелодия най-фините струни на неговото същество, а в очите може да се прочете плахо прокрадващия се въпрос: ще станат ли хората по-щастливи и добри, ще изчезнат ли някога разочарованията и скърбите в този живот?

Празничната суетня не подминава и българските земи, допълвайки общата картина със свой специфичен привкус - квичат прасета, лее се вино, правят се последни приготовления. После улиците опустяват и хората се събират край трапезата. Странна вглъбеност витае във въздуха, а погледът на всеки е насочен някъде надалеч - там, от където може би ще дойде чудото. Бъдни вечер е.

Връщайки се назад в годините,

един избледнял спомен

изплува неочаквано в съзнанието ми. Случи се да замръкна в малко балканско градче, единственият хотел на което се оказа препълнен. Още една и последна възможност предоставяше намиращия се на няколко километра извън града къмпинг. Сериозно обезпокоен, оставих последните къщи зад гърба си и поех по шосето в тъмнината. Беше началото на лятото и въздухът благоухаеше, славеите без умора огласяха утихналата природа с песните си, а звездите светеха ярки и загадъчни като в картина на Ван Гог. Обстановката беше романтична и, поне за момента, внушаваше известен оптимизъм. Когато пристигнах, очакваше ме ново и много по-голямо разочарование. В целия комплекс, осветен с многобройни светлини и пълен с безгрижни почиващи хора, за мен място отново нямаше. Не се намери никой, който да прояви някакво съчувствие. Така, ненужен и излишен, оказах се отново сам на пътя в черната нощ. Звездите над мен все така ярко блестяха, но сега те излъчваха отчуждение и хлад. Движех механично краката си, а в ума ми цареше пустота. По някое време забелязах в тъмнината неясните очертания на някаква постройка, която се оказа плевник. Зарадван от неочаквания подслон, зарових се в ароматното сено, където реших да изчакам идването на утрото. Докато се опитвах да привикна с новите усещания и необичайната обстановка, в която по странен начин бях попаднал, стреснах се от шумолене съвсем близо до мен. Скоро разбрах, че в тази пустош не бях сам. Няколко коня спокойно хрупаха от сеното и подрънкваха със звънците си.

Тази стара случка съвсем естествено ми напомни за аналогично събитие, станало с други двама пътници преди 2000 години. Прекосили пеша почти цяла Палестина, те пристигат уморени с магаренцето си пред страноприемницата на Витлеем и тогава една страшна тишина внезапно ги връхлита и зашеметява. Нищо неразбиращи, те стоят безмълвни пред затворената порта, а от там се носи оживен глъч, чуват се безгрижни гласове, звучат весели песни. Но всичко това не е за тях. За тях вътре място няма, няма и кой да ги съжали. Те не са потребни на никого. Подслонът, който им остава, е един обор. Там, сред сълзи на унижение, болка и плаха надежда, се роди Спасителят.

Пресечната точка

Днес мнозина възприемат тази история като пикантна подправка към любимо ястие, от което не искат да се лишат. За тях празникът на Рождението на Господ Исус Христос е само пореден епизод от “безкрайния празник” на живота. Но, припомняйки си казаното от мъдреца, че “човекът е мислеща тръстика”, очевидно съществуват хора, които обичат да си задават въпроси. И те се питат: какво, все пак, е Рождество, какво се празнува на него? Не е ли търсене на нещо неуловимо с думи, но така чисто и възвишено, което в този свят не се намира, което се заражда само в най-дълбоката и съкровена вътрешност на човека и което той усеща реално като един неизговорим и неутолим копнеж? Но ако това е така, какво друго то би могло да означава освен един неопределен и неосъзнат стремеж към Бога и към възстановяване на прекъснатите между Него и човека връзки?

Чувствайки това постоянно в сърцето си, хората са опитвали през дългите хилядолетия на своята история всевъзможни начини и средства за разрешаване на своя проблем, но в резултат са се озовавали в едно тресавище, от което не могат да излязат и до този момент. Безбройните човешки учения, философии и религии, които те са изобретили, търсейки изход от положението, не са им помогнали до сега, няма да им помогнат и в бъдеще. Рождество Христово е пресечната точка именно на тази върховна човешка нужда и Божия любящ отклик на нея. Сред бляскавата, преливаща от великолепие и багри, изпълнена с живописни подробности картина на празника, Бог неизменно насочва вниманието на хората към Витлеемската ясла и Младенеца в нея. Наистина това е абсурдно от гледна точка на нормалната човешка логика. Но нали, следвайки именно нея, хората стигнаха до тук? Ако те искрено търсят разрешение на проблемите си, трябва да се доверят на Бога. Защото Словото Божие заявява, а животът го потвърждава: ”Божието глупаво е по-мъдро от човеците”.

Страноприемницата

Когато преди 2000 години Мария се спря пред Витлеемската страноприемница, а родилните болки в нея ставаха все по-чести и силни, всъщност сам Исус в утробата на майка Си се изправи пред здраво залостената врата на себичното и бездушно човешко сърце. Страноприемницата е точен смисъл на този свят. Той безцеремонно отхвърли Спасителя преди още да се е родил. Същото става отново и днес. Някои ще възразят, че ако хората са знаели кои са пътниците, сигурно щяха да ги пуснат при себе си. Истината е друга - и тогава, и сега Христос си остава еднакво невидим за всички. Но едни Го приемат, а други - не. Преди две хилядолетия светите пътници, извървели дългия и уморителен път, намериха подслон и почивка не сред нормалното общество, а при животните в обора. Там се роди Христос и днес Той се ражда отново само в онези смирени сърца, които осъзнават своята нечистота и нуждата си от Спасител. Какво попречи на ония, които се намираха в удобство и безопасност зад яките зидове и здраво заключената порта да видят Господа? Той ги посети и имаше желанието да влезе при тях. Не ги пренебрегна и отхвърли. Но те не Му отвориха и не Го пуснаха при себе си, не пожелаха Той да дойде сред тях. Те проиграха безумно шанса си и загубиха всичко в своя живот. Библията казва, че когато Бог създаде светлината, определи я като нещо добро и я раздели от тъмнината. Светлината и тъмнината са коренно противоположни, те са разделени и не могат да се смесват. Затова за едни Рождество Христово е празник на една велика и непомръкваща надежда, така както светлината не може да стане тъмнина, а за други то е панаир на суетата, бляскаво и празно зрелище, от което остава само умората. Между едните и другите минава разделителната линия, която събитието, поставило началото на новата ера, прави ясно различима.

Но тя не се вижда от всички. Словото Божие от Йоан 1:5 спира вниманието ни върху друг съществен момент: ”Истинската светлина свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана”. Трагичното в случая с посетителите на Витлеемската страноприемница е, че те не разбраха нищо от това, което се случи. А станалото с тях е модел за всички от тогава насам. Хората, които са в тъмнина, не могат да проумеят нещата, които идват от Бога. Те са непонятни за тях, не вярват и ги отричат. Очите им са заслепени за истината и точната причина за това отново ни дава Писанието: ”…светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли” /Йоан 3:19/. Хората са в тъмнина, защото сами са решили така. Те доброволно са затворили очите си за истината и светлината. Те съзнателно са отхвърлили Христос. Те са направили своя трагичен избор.

А какво е Рождество

за онези, които смирено са поканили Божествения Младенец да се роди в сърцето на всеки от тях и от място на неверие и всякаква нечистота да се превърне в свят храм, изпълнен с присъствието и славата на живия Бог? Писанието повдига завесата, за да открие на Своите люде великата и непостижима Божия тайна: ”Словото стана плът”. Едва ли могат да се изброят томовете, в които най-големите умове са се опитвали поне да се докоснат до зашеметяващата истина за Боговъплащението. Но в най-старата книга на Библията, Йов, четем едни много поучителни думи: ”Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия напълно” (Йов11:7)? Въпросите несъмнено са риторични. Вълнуващо и поучително е да размишляваме за Бога, да Го познаваме и разбираме по-добре, да разгадаваме Неговите тайни. Но Рождеството на нашия Господ и Спасител Исус Христос е време, подарено ни от Бога, в което да празнуваме, да се радваме и веселим. Защото Рожество Христово е победа и триумф на Божия спасителен промисъл, на Неговата благодатна, милостива и съвършена воля, насочена към доброто на хората и на отделния човек.

Отново е Рождество. В сумрака на едно самотно, уморено сърце ненадейно лумва малко пламъче. Тънка свещичка се запалва и слабата й светлинка озарява неугледната бедна обстановка с плаха радост и надежда. Затуптява нов живот. Христос се роди!

Благовремие, декември 1999 год.